Защо ТРЯБВА да останем в България?

Имало едно време шест сестри, които много се обичали. Живеели в едно малко селце в България близо до гората. Майка им още от малки ги учела на българските народни традиции и обичаи, за това те изградили силна връзка със своята родина. Ала след като пораснали започнали да се променят и всяка една от тях искала да тръгне по своя собствен път. За да запази семейството си сплотено, майката решила да им създаде един навик. Поне веднъж в годината те трябвало да се срещат на едно местенце в гората, където да прекарват известно време заедно. Така те щели да запазят връзката помежду си и тази със своята родина. Ала колкото повече пораствали, толкова по-трудно ставало събирането на шестте за годишната им среща. Някои отишли да работят и да учат в чужбина, друга се влюбила и загърбила семейството си, четвърта обръщала твърде много внимание на приятелите си, следващата тежко се разболяла, а последната решила да смени религията си и да загърби българските си ценности. Това много натъжавало тяхната майка, която непрекъснато чакала някоя от тях да се върне и да я посети. Цял живот ги бе учила, че най-силни са когато са заедно, а те постепенно започнали да се отдалечават все повече една от друга.

На първи март Райна събрала своите дъщери в гората. На мястото където били имало една стара семейна къщичка, с красива чешма отстрани. Близо до нея растял буен храст с бели и червени български рози.

Райна: -Всяка година по това време вие ще се срещате тук на това място. Така няма да забравите една за друга и ще запазите връзката си с родината. Обещайте ми, че каквото и да се случва, няма да забравите за обещанието, което сте дали в днешния ден.

Всички в един глас: -Обещаваме!

Райна: -Мартина, днес имаш имен ден! Ела да те прегърна, чедо мое!

Мартина, четвъртата по големина от сестрите, отишла и прегърнала майка си. Още от малка тя обичала да прекарва повече внимание с приятелите си и за това почти забравила какво е майчината нежност.

Мартина: -Благодаря ти мамо!

Райна: -Всяка една от вас сега ще тръгне да дири своят път, ала не забравяйте българските си корени! Каквото и да правите, в чужбина никога няма да намерите своя дом. Той винаги ще се намира там, където сте израснали.

Райна пристъпи и огледа своите дъщери. Всяка една от тях я гледаше с любов и в същото време се вълнуваше за предстоящото й пътуване. Искра, най-голямата дъщеря щеше да замине да работи в Германия. Лиляна, втората по големина, бе избрала да учи в Англия. На Йована й предстоеше сватба и скоро щеше да се мести отвъд океана, Мартина бе избрала да работи и да пътува по света със своите приятелите, а Катерина бе избрала да се замонаши и да се откаже от всичко земно, в някой манастир далече от страната. Калина, най-малката от всички, бе претърпяла тежка злополука, която я бе оставила парализирана до живот.

Райна: -Аз вас няма да ви оставя преди да съм ви казала една гатанка, както баща ви и дядо ви едно време все ви разказваха. След като откриете отговорът, ще намерите къде се намира скритото съкровище. Започва така:

Там където отраснал е всеки,

ще го намерите през преките пътеки.

Всяка една от вас отдавна го е напуснала-

чужбина избрала е и се е откъснала.

Където и човек да живее,

сърцето му за там винаги ще милее.

Дори да вземе чуждестранна диплома;

Към корена скоро ще се завръща,

защото няма по-топло място от бащината…

Всички затихнаха за момент. Спогледаха се, но не можеха да се досетят за отговорът. Тогава майка им отново се намеси.

Райна: -Няма да се досетите сега за отговорът, вие сте на друга вълна. Имам лошо предчувствие за това, в Господ се кълна! Дано след десет години вие сте все така задружни и не забравите колко много една на друга винаги ще бъдете нужни.

Искра: -Няма майко, обещавам! По празници и поводи редовно ще те посещавам. Не ще забравя за родния си дом, там където веч ще намирам аз подслон.

Лиляна: Море, планини и реки да ни разделят, аз няма да забравя къде ми е хвърлен пъпът!

Йована: -Не ще любов с любов забравя, за да си идвам редовно тук, всичко възможно ще направя.

Мартина: -Дори да обиколя света с приятели, аз винаги ще помня кои наистина са моите доброжелатели.

Катерина: -От всичко земно ще се откажа аз, ала никога не ще забравя майчиният глас.

Калина –За болестта си ще се опитам да намеря лечение, но да идвам редовно тук няма да направя изключение.

Райна: -На добър час, мили мои деца! Дано скоро се осъзнаете и се върнете в милата родина.

След три години на същото място…

Искра: -Къде са останалите?

Лиляна: -Казаха че са много заети, че няма да могат да дойдат този път.

Катерина: -Ала как може така да пропускат, ние сме си го обещали!

Лиляна: -Явно твърде много задачи наведнъж им са се събрали?

Катерина: -То и аз вече нямам толкова време. Не е ли по-добре малко да го спреме?

Трите сестри взеха решение повече да не се виждат толкова често. Тръгнаха си от гората, а вълшебният лъв, който пазеше къщичката, дълго време остана загледан в отдалечаващите се силуети на трите сестри. Чешмата почти бе пресъхнала, а розите- увехнали.

 

След седем години…

Райна: -Ах, къде са моите деца, дали мислят те сега за мене? Аз за тех живея и от мъка днес ще умра! Да се чуе надалеко, надалеко, преко Вардар. Да се чуе как за тех жалея и как сърцето ми се къса!

Искра влиза в къщата на майка си с багажите след дългото пътуване. Заварва я да плаче.

Искра: -Каква има мамо? Защо плачеш?

Райна: -Ах! Каква изненада, ти се върна! Толкова съм щастлива да те видя, ела бързо да те прегърна! Колко много ми липсваше, ако знаеш.

Искра: -Аз също мамо! Как си, какво ново има при теб? Отдавна не съм се прибирала.

Райна: -То и твоите сестри отдавна не са ме навестявали. Все са твърде заети и нямат време да ми дойдат на гости. Ама вие нали се срещате всяка година, кажи ми как са те?

Искра: -Всъщност, ние решихме да не се срещаме. Прекалено натоварени са графиците на всички ни и от доста време не съм се чувала с тях.

Райна: -Жива да не бях сега, за да не гледам как далеч от мен живеете и се отваря старата кървяща рана! Не ти ли бе мъчно за бащините двори и защо не се обади, да чуеш майка как говори? Чудех се, какво ли правят моите чеда мили, с чужди хора хляба ли си делили? Събери своите сестри в гората, за да може пак да си върна в живота опората!

Искра: -Обещавам, майко, ще го направя! Няма никога повече да те оставя!

Райна: -Не ми остава още много, чедо. Много мина-мъничко остана. Наближава в село всички да се върнете, да се върнете и майка да прегърнете.  Да си спомните къде сте отрасли и къде са вашите корени, къде за вас вратите винаги ще бъдат отворени. Ще се видим всички догодина, когато ще ви припомня колко е прекрасна нашата родина! Всички от България се опитват да избягат, но накрая ръката си на тук винаги ще протягат.

След осем години…

Райна: -Всички днес тук сте се събрали, защото у дома най-накрая сте се прибрали. От всяка една искам да чуя извинение, за това че през годините сте си позволили такова разединение. Забравихте думата си благородна, а пък къде си вярна ти любов народна?! Никъде я няма. Забравихте за мен и своята България. Всяка една от вас да ми обясни, защо родното забравихте в преследване на вашите мечти?

Искра: -Мила майко, прости ми! Аз нямаше как да осъществя честото си връщане, защото нали в чужбина отидох заради по-високото заплащане.

Райна: -Искра, мое най-голямо чедо! Искрата надежда на всички, дори след най-тежкото дело. Кажи ми има ли по-хубава от родната земя и има ли по-красива от нашата гора?

Искра: -Няма майко и никога няма да има! Нашата природа е най-забележима.

Райна: -Лиляно, моме, кажи ми защо избра в чужбина да учиш? Нима в страната същото нямаше да получиш? Да си далеч от своето семейство и родина, на въпросът кога ще се си дойдеш, отговорът винаги беше : ,,Догодина!‘‘

Лиляна: Съжалявам, майко, много сгреших! Да си остана тук завинаги, вече го реших.

Райна: Йовано, аз те тебе чекам дома да си дойдеш! А ти не идваш, сърце мое, Йовано!

Йована: Извърших най-големият грях! Заради любовта дълги години до майка си не бях.

Райна: Мартина-откакто света да опознаеш замина, от тогава ти веднъж през дома си не намина!

Мартина: Прости ми майко, аз бях заблудена! От приятелите си никога не бях получила такава любов безрезервна!

Райна: Катерино, моме, защо си толкоз хубава? Защо избра да пропилееш своята красота в чужда земя, в чужд манастир? Защо отрече се от своята вяра и родина, а избра да следващ чуждата религия?

Катерина: Аз майко, търсех себе си и се открих. В родината бе това което цял живот така усилено дирих!

Калина се опитва да стане от своята инвалидна количка, но майка й я спира.

Райна: Назад, назад, моме Калино! Недей да идваш подир мен. Заради теб посред нощ се будих, дали си жива и здрава дълго време се чудих?

Калина: -Добре съм аз мамо, по лекари се разходих, но най-накрая успях и пак проходих!

Райна: -Аз съм вашата майка и уших байрака, който закачих на нашата колибка и му турих знака- ,,Смърт или Родината.‘‘ Нека всяка от вас помни, че за родината са се борили Левски и Ботев, за да може сега вие да живеете свободни на нашата прекрасна земя! Вие сега плачете и гората-също, сред цялата ни природа се крие нещо толкова могъщо!

Поглеждат към увехналите рози, пресъхналата чешма и лъвът който спи спокойно пред входната врата.

 

След 10 години…

Райна: -Ех, колко е хубаво всички редовно да се срещаме като сплотено семейство!

Искра: -От времето навярно няма по-мъдър, а пък скоро през пролетта ще се роди и Александър!

Всичките сестри поздравяват бременната Искра и с нетърпение очакват раждането му.

Райна: -Открихте ли отговорът на гатанката, която ви бях задала преди десет години?

Всички се спогледаха и в един глас рекоха: ,,Къщата!‘‘

Майка им се разсмя и всички заедно започнаха да търсят скритото под къщата съкровище. Скоро изровиха малък сандък и го отвориха. Вътре изглежда нямаше нищо.

Райна: -Зарових този сандък малко преди всички да заминете. Вътре реших да сложа най-ценното нещо, което всеки човек трябва да притежава. Ала вие вече го имате, за това този сандък е празен.

Калина: -Нищо не е по-ценно от здравето и семейството. Аз вече имам и двете, за това съм най-богатият човек на света!

Останалите се съгласиха със своята най-малка сестра и всички се прегърнаха. Останаха така дълго време, а вълшебният лъв с усмивка наблюдаваше всичко случващо се. А в сандъкът, заедно с имената на всяка една от тях, имаше поставени шест златни монети.

 

Лъвът:

Така завършва историята на Райна и шестте й дъщери, които въпреки трудностите пак се събраха и решиха да останат в България. Те подновиха връзката си с родината и природата, като вече редовно се грижат и за двете. Научиха, че където и по света да се намират, те винаги ще се търсят една на друга. Разбраха, че прекараните със семейството моменти са най-ценни и нищо на света не може да замени това. Сега те ще живеят щастливи до края на дните си, защото осъзнаха кое е най-ценното нещо в живота!

 

Лъвът се отдалечи и остави щастливото семейство да се наслаждава на моментите си заедно. Гората бе радостна, защото дъщерите бяха подновили връзката си със своите корени. Храстът с бели и червени рози вече красиво цъфтеше, а водата, както никога преди до сега-буйно течеше.

Запишете се за моя бюлетин:

Ако статията ви е харесала можете да я споделите или харесате от тук:

2 коментара

Напиши коментар